ЖИВОТ БЕЗ БАРИЕРИ

Новите технологии откриват по-големи възможности пред хората със зрителни увреждания, позволявайки самостоятелно да преодоляват обективните бариери, възпрепятстващи социалното им включване


виж света през компютъра начало спорт ръководства кулинарни страници статии сайта се поддържа от Superhosting.bg

Компютърни ръководства за потребители с екранен четец

NVDA (екранен четец)

клиника

СТАТИИ

За доброто старо време

ШОУДАУН - игра на маса за зрително затруднени хора

Състезатели в турнир по Шоудаун - фитнес зала на дома на културата на слепите Варна

Виж още за Шоудаун тук

питката на тодор - първа награда

КУЛИНАРНА ИЗЛОЖБА

УЛИЧНИЯТ ПАЗАР

Български моряшки професионален съюз > Уличният пазар
Автор: ПЕТЪР ПЕТРОВ
Проза, Трета награда

Не знам китайски. Е, освен няколко думи. Макар че цялата ми машинна команда на кораба бе само от китайци, те усърдно и с голямо удоволствие започнаха да ме учат, но аз така и не възприех много от този толкова труден език. Те пък не знаеха английски. Само елмеханикът чат-пат поназнайваше малко, та всяка сутрин на него казвах какво трябва да се свърши за деня, а той го превеждаше на останалите. Някой ще каже — проблем, но за мен си бе екзотика. Винаги съм се интересувал от другите народи и държави и вярвам, че при взаимен позитивизъм можем да се разберем и без общ език. Може би и затова станах моряк.
Най-хубавият момент от контракта ми като моряк винаги е бил неговия край. Прехвърляш всички проблеми на стария кораб на гърба на смяната и изведнъж ти олеква — чувстваш се като перце, вече не мислиш дали по време на маневра главният двигател ще запали или не, дали ще реверсира или не, дали някоя тръба няма да се спука и как с кранове, които не държат, да спреш нахлуващата в машинното отделение вода. Прекрасно чувство е да нямаш проблеми и ако се случи да стоиш на хотел няколко дена в очакване на полета до дома, е супер. В такова супер положение бях преди години в Кингдао, Китай. Първият ден прекарах в ядене и спане. За мен китайската кухня с вкуса и разнообразието си няма равна в света. Винаги, когато съм в Китай и имам време гледам да й се насладя. Рано сутринта отворих очи и по навик се ослушах. Ужас. Равномерният шум на сърцето на кораба — главният двигател не се чуваше. Седнах ужилен в леглото, чудейки се защо още не са ми позвънили от машинното отделение с тревожното "Шефе, имаме проблем.". Огледах се и тогава видях хотелската стая. Пулсът ми постепенно се нормализира и ме обхвана блаженството на щастливия човек. Тоалет, закуска, кафе — както си му е редът, метнах чантичката с документи и пари през рамо и на улицата.
Отдавна лъскавите магазини и улици ми бяха омръзнали. Последните години издирвах така наречените стрийт маркети в пристанищата, които посещавахме. Тези улични пазари са нещо като нашите битаци, но доста по-големи и разнообразни. Харесват ми, понеже имат неповторима атмосфера — всеки продава всичко, а може да се намери и някой антикварен предмет. Хората не разбират колко е приятно да вървиш по земята. Няма я люлеещата се палуба на кораба, няма я онази специфична миризма на кораб, с която се пропиват всички дрехи, вървиш и даже може да подритваш камъчета. Защо човек трябва да прекара известно време без дърветата, тревата, цветята, за да разбере колко са необикновени и прекрасни, и че трябва сега да им се радва? Лесно намерих уличния пазар на града. Някои търговци имаха масички, а други направо на земята предлагаха своята стока. Един лабиринт от импровизирани сергии, където множеството те поглъща и побутва ту наляво, ту надясно. Тогава видях стареца. Приличаше на онези старци от страниците на китайските народни приказки, които четях като малък. Седеше на малко дървено столче зад старо протрито килимче, на което беше пръснал различни предмети. Погледът ми се спря на няколко бронзови, доста зеленясали съда. Явно красива изработка. Застанах пред килимчето и загледах от високо предметите
. - Седни ето там — посочи старецът ниското дървено столче пред себе си. Преместих чантичката с документите и парите на гърба и седнах.
- Не, не така. Премести си чантичката отпред, за да не ти откраднат нещо.
- Добре. Има ли крадци? — попитах и придърпах документите пред себе си.
- Намират се — изгледа ме той изпод побелелите си вежди.
-Искам да купя ето тези неща — посочих с пръст зеленясалите съдове, — колко струват? — и се приготвих да се пазаря.
- Да, може да ги купиш, но на тебе може да ти донесат нещастие.
За втори път ми се случва търговец да ме предупреждава, че продавана от него, стока може да ми донесе нещастие. Преди години в Австралия в един магазин харесах един прекрасен шлифован опал. Казват, че в опала могат да се различат седем цвята. Красив камък. Тогава продавачът ми каза, че ако опалът има вътре в себе си скрита пукнатина носи нещастие. Разбира се, разколебах се и не го купих. Нали всеки търговец се стреми да си продаде стоката. В Африка един уличен търговец цял час ме следва по петите, за да ми продаде самурайски меч и чак когато взех меча и го огънах на коляното си ме остави на мира. В някои страни даже започват да те дърпат за дрехата и ръката само и само да купиш нещо.
- По-добре купи това — прекъсна мислите ми стареца. Сочеше кафяв шлифован камък, голям, колкото запалка за цигари. На камъка имаше изрязано лице, най-вероятно от китайската митология и някакво животно. Горната част на камъка бе пробита и плетен шнур позволяваше да се носи на китката на ръката или да се окачи някъде. Две жили в камъка с различен цвят от основният, умело бяха използвани в изработката на фигурката.
- Ще ти помогне да бъдеш здрав и силен като камъка, от който е направена — убедително приказваше старецът. Взех фигурката в ръка. Хладна в първият момент, тя бързо прие топлината на дланта ми. Хареса ми.
- Добре, ще те послушам. Дано да си прав — съгласих се аз.
Хвърлих един последен поглед на зеленясалите съдове, платих и пъхнах камъка в чантичката. Коленете ми изпукаха като се надигнах от столчето, обърнах се и изведнъж преди да се потопя в множеството, осъзнах, че аз и старецът разговаряхме — той на китайски, а аз на английски и се разбирахме прекрасно. Шантава работа. Не ми се беше случвало такова преживяване до сега. Спрях се като гръмнат, извих се назад и го погледнах озадачено. Той ме гледаше през цепките на очите си, гладеше с ръка рядката си брада и загадъчно се усмихваше.
От тогава държа каменната фигурка в едно чекмедже у дома. Понякога, когато почувствам, че имам нужда от нея я вземам със себе си. Винаги е хладна в началото, но в дланта ми бързо се затопля. Дали ми помага? Не знам, а и не това е най-важното в тази история. Нали?


>

За контакти: 9009 гр.Варна ул."Петко Стайнов"3 Културен Дом на Слепите
Web master: Христо Шипанов - GSM: 0882/211 153; e-mail: shippy52@gmail.com