z

ЖИВОТ БЕЗ БАРИЕРИ

Новите технологии откриват по-големи възможности пред хората със зрителни увреждания, позволявайки самостоятелно да преодоляват обективните бариери, възпрепятстващи социалното им включване



виж света през компютъра начало спорт ръководства кулинарни страници статии за контакт сайта се хоства с любезното съдействие на суперхостинг

Дом на културата на слепите Варна

Дом на културата на слепите Варна

Слушайте FM радио

Събития от живота на съюзната организация на слепите Варна
Екскурзия Русе Гюргево
Екскурзия до гр.Русе - гр.Гюргево
посещение на Шуменската крепост
Посещение на Шуменската крепост
Съюзни членове в Жеравна
Съюзни членове на екскурзия в Жеравна
Балчик - Ботаническа градина
Балчик - Ботаническа градина
Плиска - Базилика
Плиска - Базиликата
Кулинарна изложба
Кулинарна изложба приготвена от съюзни членове
Фара на Дуранкулак
Фара на Дуранкулак
13 ноември Международен ден слепите
Отбелязване 13 ноември - Международният ден на слепите

клиника

СТАТИИ

За доброто старо време

ЗА ВИНОТО

Юбилейни спомени на Николай Бехтеров и Вълко Ангелов

Интервю по повод 65 години от откриване на първото училище за слепи и 50 години от основаването на първата организация на слепите в България, публикувано 1971 г. в сп. "Животът на слепите" кн.2

Николай Бехтеров.
- Аз съм загубил зрение на тригодишна възраст, от тифус. Баща ми ме водил на лечение във Виена, та там професор Фукс възвърнал отчасти зрението на едното ми око. Когато станах на 8 години, заведоха ме в никополското училище. Но зрящите деца не ме приеха в своята среда: избягваха ме, не играеха с мен. Беше ми тежко и се зарадвах, когато един ден баща ми ми съобщи, че се откривало специално училище за слепи. Пристигнах пръв в института. На входа много мило ме посрещна д-р Донев. Там бяха още учителят Илия Иванов, разсилният дядо Мойсей и готвачката Йоанна, чехкиня. Мъката от раздялата скоро ми мина, защото Донев и Иванов нито миг не ме оставяха сам. След два дни почнаха да идват учениците. Събрахме се единадесет момчета. Бяхме четирима Николовци: аз, Никола Торбов, Колю Лазаров и Никола Георгиев от Ямбол. Викахме му Никола Трети. После Марин Радев от село Червена вода, Русенско, Димитър Пенев от с. Самоводене, Търновско, Жеко от Чирпан, Филип Методиев, Стефан Ковачев от Пловдив и Стоян, когото по-късно сгази кола. Жеко беше най-силният между нас, Никола Трети много хубаво пееше народни песни. Доктор Донев ги обичаше и често го караше да пее. Помня, че пееше "Ботю на Плевен жа иди".
- Нали и Петко Стайнов беше с вас?
- Петко постъпи втората година, но понеже беше посещавал училище, сложиха го в нашия курс. Той беше много добър ученик. Много бързо решаваше задачите по смятане. А аз преписвах от Колю Лазаров.
- Първите дни ни учеха да се ориентираме в училището. То беше на ул. "Раковски", където сега е сградата на Централния кооперативен съюз. Преди да бъде дадена за институт за слепи, там се е помещавало търговското училище на Мусевич. От главния вход се влизаше в малък двор, ограден със зид, а от него - в двуетажно здание. Минаваше се по коридор, от двете страни на който се намираха по три-четири стаи. На другия край двадесетина стъпала водеха в приземния етаж, където беше трапезарията, и се излизаше в по-голям двор. Наоколо растяха дървета, а в средата имаше паралелка (беседка - б.р.), висока няколко метра. Качвахме се по висяща стълба. Имаше едно дърво и всред двора. Викахме му душманското, защото се блъскахме в него. Струва ми се, че Марин Радев го наименува. Имаше и курник. В него директорът държеше кокошките, които някои родители му носеха. В този двор се разхождахме и играехме. Най-често тичахме, наловени един зад друг, или се разделяхме на две групи и се теглехме на въже. Жеко не участваше в тегленето. Когато тичахме, аз бях най-отпред, понеже виждах, и ми викаха Войвода.
Първата година учихме само писане на клайнови апарати и смятане. След това постепенно въведоха моделиране, кошничарство, черковно пеене, брайл и всички общообразователни предмети на основното училище. Когато усвоихме работата с клайнови апарати, под диктовката на Илия Иванов написахме писма на родителите си. По черковно пеене преподаваше Лазар Котев. Беше много скучен предмет. Помня, че веднъж в час Жеко заспа и падна (пеехме прави).
- Стефан Ковачев знаеше всички черковни песни.
- Да. На него му се удаваше. Илия Иванов поддържаше черковното пеене, понеже смяташе, че някои слепи могат да си изкарат прехраната чрез него. Той беше проучвал руския опит. И наистина, Георги Лазаров стана певец в черквата на село Мусибег, Кюстендилско.
- Музика почнахме да учим още първата година. Един ден някой завика по двора: "Дойдоха цигулки..." Всички се зарадвахме. По-рано аз не бях виждал цигулка. Преди да ни ги раздадат, Илия Иванов ни посвири. Той не беше голям цигулар, но на мен ми се стори вълшебник на цигулката. Никога музиката не ме е вълнувала толкова. Няколко месеца ни преподава Петров, баща на известния художник Илия Петров. След него дойде Швертнер, който свиреше в ресторант "Батенберг". Свирехме без правилна постановка и по слух. Всеки държеше лъка и цигулката, както му е удобно. Методът на Швертнер се състоеше в това да свири на хармониума, а ние налучквахме мелодията. Швертнер обичаше да си попийва. Щом сядаше на хармониума, изпращаше разсилния да му донесе шише ракия. Макар че докрай нямахме добър учител по цигулка, Никола Торбов, Марин Радев, Филип Методиев и Димитър Пенев станаха добри цигулари. Аз, Марин Радев и Никола Торбов дори композирахме валсове. Марин ги докарваше най-добре. Швертнер организира и първия оркестър от четири цигулки. Всички свиреха прима (първа цигулка), само Димитър Пенев свиреше втора цигулка. Ние бяхме схванали слабото място на Швертнер и го дразнехме: като наближи да влиза, почвахме да свирим различни мелодии в различни тоналности. Получаваше се какофония. Той се ядосваше, вземаше някой лък и почваше да ни удря по главите, като викаше: "Ти-магар, ти магар".
- Никола Торбов не свиреше ли на виолончело?
- Не. Помня, че по-късно аз свирех на виолончело, понеже нямаше друг виолончелист.
След време аз организирах самодеен оркестър - по-голям, с повече инструменти. Сам аранжирах пиесите, без да съм учил хармония - по интуиция. Но той се харесваше повече. Когато имаше гости, Донев искаше той да свири. По двора викаха: "Да се събере Николаевият оркестър!" С хармониум се сдобихме втората година. Подари го благодетелката госпожа Пулеева, когато умря мъжът й. По хармониум преподаваше Краузе. Аз много обичах да свиря на него. Чаках да свърши часът и тичах към хармониума. Веднъж, както тичах, се пързулнах по паркета и Донев ми плесна един шамар. После се прехвърлих към пианото.
- Аз вече бях ученик, когато докараха първото пиано.
- Ти, Вълко, кога постъпи в института?
- През 1908 или 9-та, не помня точно. Но помня, че първото пиано подари бащата на Никола Торбов. Когато идваше, той винаги даваше по една жълтица на Илия Иванов да извежда сина му на разходка. Никола беше слаб.
- Тъй беше. Пръв преподавател по пиано назначиха Мила Бъчварова, една от първите пианистки в България. След нея дойде Андрей Стоянов, а после - Турчанов. Аз доста напреднах по пиано, но после се ориентирах към цигулката, като мислех, че тя е по-достъпна за моите бъдещи ученици. Втората година купиха и флейти. Пръв преподавател по флейти беше Димитър Хаджигеоргиев.
- Помня го. Той беше добър човек.
- Добър беше, но като директор на Музикалното училище мен и Стайнов не ни прие.
- А мен ме прие. Може би защото доста виждах.
- Хаджигеоргиев беше свързан с първата Оперна дружба и тя репетираше в института. Сам той беше съчинил операта "Тахир беговица". Много напреднаха по флейта Стайнов и Ковачев. Хаджигеоргиев все викаше: "Хайде, надувай флаутото". Да отбележа и това, че всички музиканти се упражнявахме в една стая. Аз много обичах Никола Стефанов, който смени Хаджигеоргиев. Той се застъпваше за бедните ученици. Благодарение на него повече ученици почнаха да учат пиано.
- Никола Стефанов оправи и оркестъра. А ученически хор създаде Михаил Шекерджиев. Не си спомням точно коя година постъпи той. Преподавателят по моделиране се казваше, мисля, Василев. Казваше ни, че бил направил главата на паметника "Левски". Даваше ни да опипваме различни цветя. Доколкото си спомням, по кошничарство преподаваше най-напред един поляк, а после дойде Мързев.
- И той беше добър.
- На целия наш курс подари по една джобна брайлова плоча. Беше ги донесъл от чужбина. Работехме кошничарство по четири часа всеки следобед. А това беше много лошо за музикантите. Едва последните години Донев освободи мен и Стайнов от кошничарство и ни разреши да се занимаваме само с музика.
- Кошничарството не е за слепи. Добре направиха, че го премахнаха от ПП "Успех". - Но тогава се пласираше. - Да кажа впечатленията си и от другите учители. Някои отправят различни обвинения към Донев, но лично аз съм доволен от него. Държеше се с учениците не като директор, а като баща. Всяка вечер обикаляше спалните да види как са децата.
- После почна да пие и се промени. Пак обикаляше спалните, но често биеше. - Добър беше и Илия Иванов. Той ни съветваше да се държим един с друг като в едно семейство.
- Когато го мобилизираха, той ни събра и ни каза: "Деца, аз може да не се върна. Слушайте кака си Иванка" (жена му). Тя после стана учителка.
- Загинал още в първото сражение. Казват, че викал за помощ, но никой не му помогнал.
- Той имаше дъщеря Линка, глухоняма, и син Иванчо. Жена му после се ожени повторно, но за децата му нищо не съм чувал. - Втората година постъпи и Цвятко Иванов. Христо Спасов е писал хубаво за него, но е пропуснал една характерна негова мъдрост. "Деца - казваше той, - сега имате голяма пита, малък ден, но ще дойде време да имате малка пита, пък голям ден. За тогава мислете." Имаше предвид ученичеството и свободния живот. Изобщо Донев подбираше добри учители.
- Вярно. Повечето бяха добри, но имаше и такива, които доста биеха учениците. Помниш ли Косю Савов, който после стана известен акордьор?
- Помня го.
- Веднъж Василка Пронкова - тя после стана втора жена на Донев - се оплакала на Савов, че Никола Трети нещо я обидил. На закуска Савов така го би, че всички ученици плакаха, а прислужникът, Цвятко Филипов мисля, че се казваше, го нарече звяр и напусна работа. След няколко месеца Никола почина, а Савов напусна. Тананов, който по-късно преподаваше кошничарство, не беше лош човек, но също побийваше.
- Все пак Донев направи известен института сред обществото. Той плащаше файтона на видни общественици и ги водеше в института. Доведе Елин Пелин, бащата на Сашо Попов, представителя на фирмата "Круп" Кауфман, Ото Билиг, в чието здание после се премести институтът... - Г-жа Франгя, жена на министър..., често ни посещаваше проф. Шишманов. - Установи връзки с двореца. Царица Елеонора е идвала в института няколко пъти и се снимаше с учениците. Илия Иванов проведе в двореца курс по ограмотяване в брайл. Първата книга на брайл написаха там. Съжалявам, че не си спомням коя беше, но съм я чел.
Благотворителността тогава беше важен фактор. - Всяка Коледа и Великден Кауфман идваше посреднощ, след черква, и ние ставахме да го поздравим. При всяко идване даваше на института по пет хиляди лева. Всеки Великден царицата пращаше по един козунак и две яйца на ученик. - Веднъж тя организира голямо градинско увеселение със скъп вход, на което свирехме аз и Торбов. Преди това ни учеха как да целуваме ръка на дамите. Ръкувахме се с царицата. Тя ни подари по един сребърен часовник за слепи. Приходът от това увеселение - 10 хиляди лева - стана фонд "Царица Елеонора", който после взе дружество "Покровител".
- През Първата световна война ученическият оркестър изнасяше концерти пред ранени войници. Царицата винаги идваше там, където свиреше нашият оркестър.
- Вярно е, че през Балканската война Институтът ни разпусна, а през Световната не прекъсна.
- Но Донев не използва всички облаги на благотворителността. Например Ото Билиг предлагаше да завещае на Института зданието, в което той се помещаваше, за постройка на помещения за Института даваха обширно място срещу игрище "Юнак". Но Донев пренебрегна всичко и настани Института в зданието на своя съгражданин Иван Савов на ул. "Марин Дринов".
- Това е било по-късно. Но аз не допускам Донев да е наел Савовото здание от користни съображения. Спомням си много добре, че Донев се стремеше да получи зданието на Ото Билиг. Той ни караше да пазим тишина, когато Билиг почива, като казваше: "Не го дразнете, за да завещае зданието на Института". Не беше против постройката на помещения за института на мястото срещу игрище "Юнак". Но не ми е известно как са се развили събитията по-късно. Аз съм с добри впечатления от Донев. Няколко месеца преди да завършим института по негов съвет образувахме оркестър. Аз свирех цигулка, Стайнов - пиано, Ковачев - флейта и Ст. Ненков-виолончело. Когато завършихме, тръгнахме да даваме концерти из провинцията. Пътувахме по влаковете с бланков билет. Водеше ни учителят Тананов. Донев беше съчинил афиши, които много добре пропагандираха постиженията на Института. Оркестърът имаше успех, но почна войната, отидохме си по домовете. В Никопол Ненков ми пращаше едно сандъче с книги и ме убеждаваше да образуваме дружество. Аз му отговорих да не се предприема нищо без Института. Заради това той и Орозов ме нарекоха "доневист". За образуването на Дружество повече знае Вълко.
- Когато завърших аз - 1918 г. - пак образувахме оркестър. Петър Манев и Йорданка Цвяткова свиреха цигулка, Владимир Цвятков - флейта и аз - пиано. Давахме концерти из различни градове на страната за Червен кръст. Заплати не получавахме. Когато войната свърши, аз си отидох в Бургас. Някое време свирих в кино "Модерен театър". После дойдох в София. Приеха ме в Музикалното училище и в Института на пълен пансион. Диклич беше учител в Института, а Донев беше станал секретар на Омарчевски. Дружеството на българските слепи се образува или в края на 1920, или в началото на 1921 г. Може Ненков и Орозов да са действали в тази насока по-рано, но за мен инициатор беше Диклич. Събрахме се в ресторант "Малки Батенберг" на ул. "Пиротска" - Стефан Ненков, Стоян Орозов, Петър Манев, Никола Диклич и аз. Някои членове на устава приехме още тогава, а другите трябваше да доизработи Орозов.
По онова време Орозов преподаваше брайл на ослепели от войната, за които беше създаден център при Александровската болница. Там от очния лекар д-р Гюнтер научи машинопис, а от него после го усвоиха и други слепи. Петър Манев беше най-беден, а и много срамежлив. Не искаше да свири по кръчмите.
Решихме да отправим писма до известни фирми, с които да искаме помощ за Дружеството. Аз и Диклич ги разнесохме. Всички ни казваха да минем след десетина дни. Така направихме, но се оказа, че други преди нас са събрали парите.
Донев много се сърди, че сме образували Дружество, без да се съветваме с него. На Диклич се скара, а на мен ми удари един шамар и ме изгони от Института. Някое време живях при Диклич.
- И аз живях при Диклич първите дни, след като дойдох в София. Той стана причина и за идването ми в София. Дойде в Никопол с един оркестър и ме убеди да дойда. Станах ръководител на един оркестър, за който сам преписвах ноти.
Диклич беше влиятелен човек. Александър Обов, тогава министър, му беше кум. Диклич намери работа на мен и на Манев в един ресторант. Получавахме по 60 лв. на вечер, но по съвета на Диклич отделяхме по 10 лв. за Дружеството. Диклич даваше по 20. Той свиреше в "Юнион палас" и получаваше много пари. Пак благодарение на него намерихме две-три стаи на ул. "Веслец", където организирахме общежитие. Организирахме оркестър, който първоначално репетираше в квартирата на Диклич. Той го и дирижираше. Участваха: Диклич, К. Лазаров, П. Манев, Ст. Ковачев, Ф. Методиев, Ст. Ненков и аз; не помня имаше ли други. През пролетта на 1921 г. дадохме концерт в театър "Одеон". Спечелихме 12.000 лв., които останаха за дружеството.
Така почна Дружеството на българските слепи. След това аз заминах да следвам в Германия и не съм в течение на послешната му дейност.
- Аз и Стайнов също заминахме за Германия.


За контакти: 9009 гр.Варна ул."Петко Стайнов"3 Културен Дом на Слепите
Web master: Христо Шипанов - GSM: 0882/211 153; e-mail: bezbarieri1gmail.com